Надя Шабани, Председател на Държавната агенция за закрила на детето
Г-жо Шабани, основен приоритет в работата на ДАЗД е деинституционализацията на децата от домовете. Кои са стъпките, които предприемете в тази посока?През февруари правителството прие “Визия за деинституционализация на децата в България” като национална стратегия. Тя обхваща не само извеждането на децата от институциите, които в момента са 133 , но и всичко, което е свързано с промяната на системата. Важно е да се намали до минимум изоставянето на деца в институции и да се предлагат адекватни алтернативни услуги за децата, лишени от родителски грижи. Важна е работа по превенция на изоставянето, работата с рискови групи, ранната интервенция… Това не е програма, насочена само към институциите, тя включва много повече сфери – социалното подпомагане, здравната грижа за майките и децата, особено тези в рисковите групи, образователната система, отговаряща на нуждите на всяко дете. В момента се изготвя и план за действие, който определя детайлите и сроковете на всичко, което трябва да се случи, за да бъде реализирана стратегията в рамките на 15 години. Голямата цел е развитието на приемната грижа и насърчаване на осиновяванията.
Всичко това означава ли и законодателни промени?Да, тази стратегия включва и промяна на здравната рамка, правната рамка, финансовата рамка. В момента се работи върху новия закон за детето и семейството, има и дискусия по тази темата, която цели да промени самата система – още не е категорично ясно дали това ще е система за закрила на детето или друга система. Ще има промяна и в структурите, които ще я обслужват. Най-важно е да реализираме устойчиво проектите, така че след 15 години да няма 7000 деца, които чакат промяна в институциите. А устойчиво развитие означава и финансова реформа – средствата за всяко едно дете да отговарят на конкретните му нужди и да го следват, независимо къде отива.
Какво предвиждате да се случи като начални реформи и кои са трудностите в този процес през първите години от реализирането на стратегията?Първото нещо, с което стартираме, е реформата, насочена към домовете за деца с увреждания. Тези институции ги смятаме за институции от най-лош тип, защото децата там са в най-лабилно и трудно състояние. Разположени са в отдалечени райони, а децата са откъснати от семействата. Необходимо е ново рабиране за системата от страна на професионалистите, които са ангажирани с проблема, от страна на общините и семействата. Трябва да се промени дори и нагласата, че държавата най-добре се грижи за определена група деца. Децата трябва да си бъдат в семействата и те да бъдат подкрепяни. Когато е напълно невъзможно оставането на детето в семейството, само тогава то да се извежда оттам. Много е важно да се подкрепят семействата, да се развива приемната грижа и да се интегрират децата с увреждания в обществото, да ходят нормално на училище и за има необходимата здравна грижа за тях. Нужна е промяна в нагласите на цялото общество и това е не по-малко важно от способността на институциите да реализират проекта успешно.
До колко разчитате на експертни съвети на граждански организации, работещи по проблемите на децата и присъстват ли техни препоръки в стратегията?Когато се разписваше Визията за този проект, в работната група бяха поканени НПО, избрани на Общо събрание на неправителствените организации и посочени от самите тях. Решихме този път избора да не идва от нас, а самите те да посочат експертните организации в тази сфера. Избраните организации участваха в изготвянето на Визията и в изготвянето на плана за действие. След това ще участват в работните групи в различните етапи от стратегическото планиране и реализиране на проекта.
Каква според вас е ролята на дарителите в процеса на реформиране на тази сфера?Ролята на дарителите е много важна, защото каузите, свързани с деца, са едни от най-подкрепяните и там наистина са били влагани и се влагат много средства. Тези каузи, по мои наблюдения, са в топ 3, ако не и тор 1 сред дарителите. За 2008 около 5 милиона са влезли официално под формата на дарения в домовете. Идеята обаче е, вече да не се инвестира в институцията, а да се насочи вниманието на дарителите към други форми на подкрепа – например помощ за приемните семейства, които са добра алтернатива на социалната грижа. Факт е, че децата от домовете са сред най-уязвимите и е нормално дарителите да реагират емоционално на техните нужди. По-добре е обаче, даренията те да не отиват към институциите под форма на дрехи или храна. Би било добре да се подкрепят защитени или преходни жилища, или пък да инвестират в обучението на тези деца, отколкото да се наливат пари в ремонт на институциите, за деца, храна или дрехи. Всякакви форми на подкрепа, които са нефинансови – дори специална рехабилитация на дете с увреждане или някакъв друг курс на лечение, са полезни и ценни за децата, защото са инвестиция в самите тях, а не в институцията.