Ива Петрова
Защо реши да обвържеш изкачването до Арарат с кауза?
Арарат беше истинско предизвикателство за не особено опитен планинар като мен: решението беше взето отдавна, доста преди да се появи желанието ми да го свържа с кауза, но изпълнението се забави с години. Когато след много перипетии, изкачването на Арарат започна най-сетне да се сбъдва и старите мотиви бяха поизбледнели, каузата дойде от само себе си и добави съвсем нов смисъл към предизвикателството.
Каква беше тя и как я избра?
Нашата работа ни среща всеки ден с много каузи и не би трябвало да е трудно просто да избера една от тях. С цената на доста усилия обаче, успях да сведа любимите си каузи до 9 и тогава стана ясно, че подходът трябва да е друг. Дадох си сметка, че това, което свързва тези многобройни и различни каузи и организации, сме ние – нашият екип, и че всеки ден работим здраво, за да могат те да знаят и могат все повече, да се справят със своите предизвикателства и да достигнат сами до своите дарители. Затова избрах за кауза обучението и развитието на нашата организация – колкото по-добри ставаме в работата си, толкова повече можем да даваме на всички каузи, за които работим.
Каузата стимул ли е при физическо натоварване – поне за теб? Прави ли го по-лесно?
Идеята на предизвикателството е, че тръгваш на път, без да си сигурен дали ще успееш. Натоварването е голямо и особено накрая, когато вече не достигат сили и кислород, почти не остава ресурс да мислиш за каузата и за мотивите, довели до това приключение. Но може би за последните 300 метра, най-трудните в това изкачване, нямаше да ми остане достатъчно инат, ако на края не стоеше наградата от добре свършената работа в полза на смислена кауза.
Опиши с няколко думи изкачването ти?
Изкачването продължи три дни, през широките пасбища на Арменската планинска земя и целогодишната ледена шапка на Арарат, в компанията на други български планинари, с български и кюрдски водач начело. Имаше няколко малки изпитания, които сплотиха групата и ни накараха да си припомним колко незначителни са ежедневните ни проблеми в сравнение с красотата и силата на природата. Преди изкачването ни времето рязко се влоши и след 5-часовата атака на върха за малко да не успеем да стигнем до целта. Имаше силен студен вятър и валеше сняг, но точно по изгрев слънце, в 5.25, през един прозорец в облаците успяхме да видим за секунди Турция, Армения и Иран, и да се уверим с очите си, че на 5137 метра надморска височина границите не съществуват.
Успя ли да привлечеш дарители и каква е равносметката – финансова, психическа и емоционална, от преживяването?
Предизвикателството Арарат събра малко над 1000 лв., които ще бъдат разумно вложени в нашия екип. Но за мен успехът на експедицията беше предимно емоционален – да победиш собствения си страх и несигурност, да изпиташ докрай възможностите си – това ти дава нов и неочаквано свеж поглед към ежедневието, решителност да промениш това, което не харесваш и прави лесни препятствията, които до вчера са изглеждали непреодолими.
Планираш ли нови подобни проекти?
Имах възможността да споделя преживяното с много хора, и смятам, че следващия подобен проект няма да е само мой – новата ми цел е да запаля и други да опитат същото – да открият това, което искат да променят – във и около себе си, както и да подложат волята си на изпитание в името на добра кауза. Колкото и трудна да е целта, желанието да правиш добро дава неподозирано много енергия и издръжливост.
