Капка Панайотова
Капка Панайотова е дългогодишен застъпник за човешки права и независим живот на хората с увреждания и един от създателите на Центъра за независим живот. Завършила е Стопанската академия във Варшава (Полша), по професия е икономист. В последните дни името й нашумя покрай решението й да откаже почетната длъжност Посланик на България в Европейската година за борба с бедността и социалното изключване, продиктувано от несъгласието й със социалните политики в България. Капка е член и на УС на Европейската мрежа за независим живот.
От гледна точка на децата това е неизживяното детство, за което най-често са виновните възрастните, а не увреждането. Те забравят, че детето с увреждане е първо дете, което расте и ще стане възрастен човек. И после всичко останало.
Родителите виждат в него диагнозата и организират живота на семейството около нея. Повтарят на латински чутото от лекари, терапевти и всякакви специалисти, които си мислят, че като „коригират” развалената част от тялото, детето ще расте доволно и щастливо. Сякаш забравят, че човешкото тяло е несъвършено и духът ни е даден, за да преодолява тези несъвършенства, че медицината не е всесилна, че любовта прави чудеса, а рехабилитацията на ежедневието е по-ефикасна от ежедневната рехабилитация. Изпитала съм го на гърба си, живеейки с увреждане цял живот, но с изключително семейство – родителите ми не са ме лишили от нищо, но и нищо не са ми спестили: от домашната работа до справянето с институции, когато станах голяма. Минала съм през несподелени любови и вселенско щастие, през обиди и хвалебствия, през тежък труд и малко почивка. И всичко това, защото съм имала пълноценно детство – взискателност по отношение на ангажиментите ми и подкрепа в тежки моменти.
Какво трябва да се промени (в образователната или социална система, в законодателството, в обществените нагласи и т.н), за да бъде интеграцията на хора със специални потребности по-успешна?Всичко трябва да се промени, но най-вече отношението на самите хора с увреждания към увреждането им, на родителите към увреждането на децата им, на държавата към средата, заобикаляща уврежданията… Нужен е друг поглед към проблемите на уврежданията изобщо. Вместо да се изграждат паралелни системи за различните – по начин на общуване, по начин на живот, по-евтино би било – и несъмнено по-добре за обществото – ако съществуващите системи се отворят за различните. Просто казано, децата с увреждания да тръгнат на училище вместо на дневен център. Уверявам ви, че ако парите за дневни центрове бяха инвестирани в масовите училища и детски градини, цялата образователна система щеше да бъде далеч по-дружелюбна сега за всички деца!
Докъде според вас са параметрите на държавната грижа за деца с подобни проблеми и нужди и в какво и как могат да окажат подкрепа дарителите?Ако въпросът е „докъде”, то моят отговор е „до край”! Държавата трябва да осигури всичко: закони и правила, да определи отговорните институции и да канализира парите – нашите пари! Това е изключително важно уточнение, особено за донорите. Държавата (Бойко Борисов или който и да било държавник) не управлява собствените си пари за обществени нужди, а нашите пари! Не разбирам защо донорите не се противят на това непрекъснато да плащат: веднъж данъците си и още веднъж за онова, което трябва да се случва с техните данъци – за здравеопазване, образование, социални услуги?!? Това е нелепо!!! Защо не потърсим отговорност от властта за начина, по който тя харчи данъците ни? Затова смятам за по-разумно поне част от даренията да отиват за „дишане във врата” на държавата, а не за двойно финансиране на едни и същи неща, които отгоре на това не се и случват – качествена здравна грижа, добро образование, читави социални услуги… Иначе казано, доставчиците на услуги” трябва да си получават парите за услуги от държавата, която е малко вероятно да финансира „наблюдателите си”.
Застъпниците – тези, които не предлагат услуги, а следят за тяхното качество и трудно могат да разчитат на държавно финансиране – би трябвало да бъдат подкрепяни от донорите, за да има все по-малко нужда от допълнителни средства в публичните системи. Аз лично се занимавам с това дълги години, обяснявам и на донорите, и на държавата колко по-ефективно можем да харчим парите на данъкоплатците, но по неизвестни на мен причини, чуваемостта е много слаба.
