Наделина Анева
Нуждата да правиш добро е състояние на духа, а нуждата да участваш в благотворителни инициативи е състояние на обществото. По време на криза това личи много по-ясно. Стресът от огромните финансови загуби, както за големите фирми, така и за малкия работодател или служител, не попречи на съзнателното и социално отговорно дарителство. Бизнесът остана един от най-активните дарители.
Даренията по ведомост също запазиха относителен дял, а в големи компании като „МТел“ и Уникредит Булбанк тази година привлякоха дори нови дарители. В Уникредит Булбанк, където са включени над 200 служители, всеки дарен лев от тях се утроява чрез добавяне на още 1 лев от банката и 1 от нейната фондация „Унидеа“.
Разбира се, в предприятия извън столицата даренията станаха по-непостоянни, заради забавяне на заплатите. Има куриозен и показателен случай. Една жена, която е получила 20 лв заплата, дарила един лев от тях за благотворителност. На места пък вместо пари се даряват стоки и продукти. В България има традиции за дарителството още от Възраждането, но 40-те години социализъм като че ли опорочиха самоусещането на отделния човек да прави добро, заради задължителния характер на всяка инициатива. Благотворителността е функция на степента на зрялост на обществото и държавата. За да се търсят нови, по-ефективни форми на дарителство, първото важно условие е държавата да се върне към своите ангажименти. В момента все още се смята, че благотворителните инициативи трябва да заместят липсващи държавни политики и оправдаят политическата безотговорност. Тонът в тази посока беше зададен от една институционализирана благотворителна кампания като „Българската Коледа“, под егидата на държавния глава. Тя съществува от 2003 г и досега са събрани общо около 15 млн. лв. Защо обаче с дарителски средства се купуват инкубатори, ехографи, линейки и животоспасяваща апаратура и лекарства? Да се осигури минимумът медицинска грижа за живота и здравето на хората не е ли задължение на държавата, записано и в конституцията? Там има изричен текст, че „децата са под закрила на държавата и обществото“. Държавата обаче като мащеха използва децата за примамка, за да дофинансира минимума от медицински грижи, които сама трябва да осигури, докато същите милиони изтичат към корупционни обръчи и приятелски кръгове. Защо филантропът трябва да бъде притискан със сълзливи репортажи по медиите, че в болницата Х лекарите нямат кувьози и сами трябва да решават кое дете да оцелее и кое не, защо администрацията се занимава с несвойствени за нея дейности?
На сайта на кампанията липсва отчет колко струва осигуреното лечение на децата, колко точно е платено за апаратурата и дали не е купена на най-високи цени, както липсва и публично обяснение защо НЗОК и републиканският бюджет отказват да платят тези разходи.
Най-важна за мотивацията на хората да даряват е отчетността. На сайта на „Българската Коледа“ децата, които ще бъдат подпомогнати с парите от 2008 г дори са изписани с две имена. Има сериозен дефицит на информация. Списъкът може да се определя съвместно от Българската педиатрична асоциация, Асоциацията по неонатология, МЗ и организаторите на кампанията, но дарителят иска да знае дали парите му ще бъдат изхарчени по най-честния и ефективен начин. Кой и как ги харчи?
Защо например с пари от „Българската Коледа 2005“ на девет деца, които страдат от нефротичен синдром са закупени нужните им лекарства? Това не е ли по силите на държавата.
Друг пример – двете големи дарителски кампании през 2005 г. по време на големите наводнения. Тогава бяха събрани над 3 млн. лв, но за разлика от БТВ, които отчетоха за колко къщи и обзавеждането са използвали събраните средства, отчетът на БЧК така и не даде отговор къде потънаха милионите.
Друг проблем е адекватността на кампаниите. Трябва да е много ясно какви цели си поставя една кампания, за да може да се отчете резултатът. У нас най-популярни са дарителските кампании за лечение. И това е обяснимо. Кампанията на БЧК за наводненията не успя, защото не беше ясно какво цели. Така се стигна до парадокса да се даряват печки и телевизори на хора, които нямат покрив.
Новото правителство зададе добър тон в началото на мандата си, като обяви, че скъпоструващи манипулации като трансплантациите не са по силите на едно семейство, нито на една дарителска кампания и затова държавата ще създаде фонд, който да ги финансира. Очакаваме той да заработи след Нова година. Сега остава премиерът да направи следващата крачка – да се погрижи и за останалите български граждани, които се нуждаят от скъпоструващо лечение и от това зависи живота и здравето им. Така благотворителността ще бъде освободена от котвата на неизбежната помощ и ще може да се насочи към социално отговорни каузи като например създаване на центрове за реинтеграция на тези тежко болни, за подпомагане развитието и социализацията и на здрави деца, изпаднали в беда.
Добър пример за такова партньорство е сътрудничеството между фондация „Работилница за граждански инициативи“ и Първа инвестиционна банка. Те реализират проект, свързан с деца в институциите, който цели да развие техни професионални и други умения, обучава ги в различни курсове и артшколи. Дори възпитаници на домовете понякога започват работа в банката. Фондация „Димитър Бербатов“ и „Данон“ България пък ще реновират спортните съоръжения в училищата в страната.
Поемането на отговорността от държавата и снемането на огромната тежест по скъпоструващото лечение в чужбина ще даде шанс на дарителските кампании за нормализацията им. А тя започва от създаването на силен неправителствен сектор, който да ги генерира, контролира и да се отчита пред обществото.
Подобен процес вече започна със създаването на фондация „Помощ за благотворителността в България“, Български дарителски форум“, фондация „Работилница за граждански инициативи“. Много добър пример за гражданска активност е фондация „Искам бебе“. Този модел на поведение може да бъде използван успешно за много други каузи, защото на практика показа ефективна и честна форма на взаимодействие между държавата и гражданското общество, както и вътре в самото гражданско общество. Когато има надежден партньор, бизнесът е склонен да заделя много повече за благотворителни инициативи. Козметичната компания „Роза Импекс“ например даде шанс на 18 семейства с репродуктивни проблеми да имат своя рожба, като шефът на фирмата инж. Димитър Георгиев им дари по 4000 лв. Националната благотворителна кампания „За още едно българче“ се превърна в кауза, която печели привърженици, защото държавата застана зад проблема и пое своята отговорност.
В момента социални мрежи като „Фейсбук“ се превръщат в отлична среда за развиване на благотворителни инициативи. Те осигуряват едновременно масовост, зрелищност и съпричастност към определена кауза. Само за месец между 10 и 15 000 потребители се включват в такива кампании чрез „Фейсбук“. Върху „стената“ в мрежата нещастието носи човешки имена, а историите се превръщат в отдушник срещу бездушието на държавата. Освен да изпълнява функциите на медия обаче, „Фейсбук“ може да управлява благотворителни кампании и да генерира каузи, които да имат сериозен ефект върху подобряване качеството на живот в обществото. Чрез микроразплащания дори могат да се събират пари за благотворителни каузи във „Фейсбук“. Има опасност обаче доставчикът на услугата да се възползва и облагодетелства за сметка на човешкото нещастие, тъй като прибират част от разплатените суми. Дълги години това беше повод за дискусия и заради 20% ДДС, което държавата прибира от всеки дарителски SMS. Темата за посредниците в областта на благотворителността още не е намерила своя добър отговор.
Медиите като най-големия засега посредник и кампаниите им като перспективна форма на благотворителност също ще претърпят своя катарзис. В момента имаме два модела на такива кампании. Първият е „ВИП брадър“ по Нова телевизия, които в името на благотворителни каузи направиха печелившо шоу, без да използват като партньор гражданска организация, която се занимава с благотворителност и която с авторитета си може да стане гарант за повече прозрачност и отчетност при подобна кампания. Пошлото и истинското така се смесиха, че замъглиха изцяло ефекта. Вторият модел е наложен от БТВ. Там организираха първо кампанията за наводненията, а после и „Великолепната шесторка“ в подкрепа на децата в Могилино. При този модел има по-голяма доза на прозрачност, но е добре подобни медийни кампании да имат по- голяма „опашка“ – да е ясно след това какво се случва с дарените пари, какъв точно е ефектът. Освен това политици, които участват в подобни иницативи чрез несвойствени за тях занимания по-скоро отблъскват, отколкото печелят симпатии. Защото не са си свършили работата като политици и гражданската им позиция е била много по-фалшива от тяхното пеене.
Истината е, че дарителството не се измерва само във финикийски знаци. То има много по-богат смисъл и периметърът на неговото влияние очертава не богатството, а добротата на един човек и репутацията на една фирма.
