Радослав Стоянов е магистър по право и активист за равноправието на лесбийките, гейовете, бисексуалните, трансполовите и интерсекс хората (ЛГБТИ) от 2008 г. насам. От март 2013 г. е част от екипа на Българския хелзинкски комитет, а от април 2024 г. и съпредседател на организацията.
Радослав се включи в бюлетина на БДФ, посветен на дарителството за трудни и непопулярни каузи, за да представи опита на своята организация.
Кои каузи в България вие бихте определили като „трудни“, непопулярни, около които няма „обществен консенсус“ и това съответно ги прави и трудни за дарителска подкрепа?
Най-трудни, струва ми се, са каузите на крайно непопулярните малцинства – ЛГБТИ хората, ромите, хората със зависимости и други психични разстройства, бежанците. За съжаление обществото ни изповядва все още крайно стереотипни, консервативни възгледи. Ключът към преодоляването им са образованието и културата, но през последните години виждаме, че и те са превърнати в бойно поле на консервативната реакция, която търси скандал във всяка изява, която предава гласовете на маргинализираните.
Имате ли поглед – сравними ли са те с един европейски контекст – т.е. – спорните тук каузи, такива ли са в един, да кажем, европейски контекст?
Били са на един предходен етап. Там спорове има и сега, но вече по други, последващи въпроси. Разговорът при нас е назад и за огромно съжаление не се е придвижил особено през последните 15-ина години.
Тези „непопулярни“ каузи търпят сериозни негативи – включително от пропагандния медиен и политически наратив в страната. Какво мислите, че може да направи НПО секторът, за да се противопостави на това? Изобщо – как организациите да изграждат добър, симпатичен, близък до общностите публичен образ?
Няма едно решение. Това е борба на много фронтове. Както казах, особено важни са образованието и културата. Имаме нужда от демократизация по тези въпроси във висшето образование, имаме нужда от отстояване на малкото постигнато в училищното образование, имаме нужда да насърчаваме изкуството, което говори с непопулярните гласове. Извън това обаче имаме нужда да работим и с общностите отдолу нагоре, да насърчаваме грасруутс инициативи сред местните общности, особено извън София – живи срещи, лекции, прожекции, литературни клубове, изложби. Нужно е засилване на преводната академична и друга литература, както и пресичането на каузи и проблеми на различни общности.
Вие самите как работите с дарители? Как намирате път към бизнеса и физическите лица, които даряват за вашата кауза?
Ние сме организация в преход, която все още има лукса да бъде успешно финансирана без да търси помощ от бизнеса и без да разчита на огромен брой частни дарения. В това не сме уникални и за жалост има огромен брой ценни, включително местни организации в страната, които още работят по този замиращ модел. Този рай ще има своя край и има нужда от повече колективни усилия на НПО сектора за адаптиране. Ние трябва да си помагаме с това едни на други и се надявам Съветът за развитие на гражданското общество да има принос в това отношение. Ключова е и необходимостта да се разбира защо и колко е важно гражданският сектор да е независим от финансиране от държавата, чийто коректив трябва да се явява когато и където това е необходимо. Иначе въпросът как се намира път към бизнеса и гражданите, когато работиш за непопулярни групи в обществото е доста интересен. Мисля, че първото стъпало, което трябва да бъде преодоляно в този процес, е работата със самите общности, в чийто интерес се работи.
Кои смятате, че са основните причини хората и бизнесът трудно да вземат решения да даряват за каузи, свързани с бежанци, бивши затворници, хора със зависимости?
Липсата на информираност. Неинформираният човек, който е на погрешни позиции по спорни теми, има свойството активно да избягва и да се съпротивлява на собственото си информиране. Това е омагьосан кръг, който трябва някак да бъде прекъснат. Решенията им се ръководят както от лични предразсъдъци, така и от страх, че бизнесът им може да пострада, ако бъдат уличени като помагачи на нежеланите и остракираните.
И как това може да се промени?
Като им помогнем да разберат, че нежеланите и остракираните ще спрат да бъдат такива, когато постепенно всички започнем да ги приемаме малко по малко и да ги интегрираме в обществото. Като разбираме, че интегриране не е асимилиране – то е процес на взаимно разбиране и възприемане. Отритнатите са човешки същества и имат достойнство. Те могат да дадат ценен принос на обществото и примери за това имаме в изобилие. Трябва да се учим от опита на другите, от добрите примери и да разберем как можем да ги адаптираме при нас.
Институциите имат ли някакъв ход?
Разбира се. Винаги са имали – да сътрудничат с гражданските организации, да се вслушват в тях, да черпят от опита и експертността им, да канализират знанието за добрите практики, където е необходимо дори като задължение, към различните компетентни институции, включително на местната власт. Ето, ние например през 2018 г. публикувахме книга с добри практики за борба с дискриминацията срещу ромите. В нея има много – за десегрегация на училищата, за регулиране на незаконното строителство, за младежката безработица и прочее. Чудесни инициативи реално случили се в България. Не мога да кажа обаче, че са се превърнали в държавна политика. Аз самият недоумявам защо.
Кое за вас е най-трудното и кое голям успех, видима промяна във вашата работа?
Най-трудна е работата за хората с психични разстройства и интелектуални затруднения в институциите, както и зависимите от вещества. Това са хора забравени и отритнати. Тежест в очите на всички околни. Дори лишените от свобода могат сами да се борят за правата си, но тези хора, институционализираните хора и бездомните хора, са на абсолютното дъно. Институциите нямат мотивация да се грижат за тях, а дори напротив – то е непопулярно. Наскоро общинският съвет в София саботира намирането на нов дом за „Розовата къща“ – нископрагов център за работа с хора, зависими от наркотици и алкохол в София. Мястото, където искаха да се преместят, било много населено с хора, че даже училище имало наблизо (а всъщност не особено близо) и не им издадоха необходимото разрешение. Това е изключително наскърбяващо и обезсърчително. Години наред се говори за тежките условия и отношение в психиатриите, през последните години хора буквално загинаха при пожари. Но промяната не идва и не идва. Тази липса на човещина и отговорност е потресаваща.
Като скорошен голям успех мога да посоча измененията в Наказателния кодекс, въвеждащи тежконаказуеми състави на престъпления, извършени поради действителна или предполагаема сексуална ориентация на жертвата. Промените дойдоха през 2023 г. след дългогодишни усилия на много хора и организации. Това не решава проблемите с магическа пръчка, но дава по-голяма защита от досегашната. И много други успехи имаме, разбира се – прекратяването на произволното настаняване за психиатрично лечение (след делото Върбанов срещу България), съпротивата ни срещу намесата на държавата във вътрешноконфесионални въпроси на мюсюлманското изповедание, деинституционализацията на децата с тежки интелектуални увреждания, въвеждането на стандарта за абсолютна необходимост при употреба на сила и помощни средства от полицаите, въвеждането на правни механизми за защита от нечовешко и унизително отнасяне в местата за лишаване от свобода, работата ни по изготвянето и въвеждането на Закона за защита от дискриминация, и други. Всички тези значими постижения са едно скромно доказателство, че гражданският сектор може да подобрява живота в България. Важно е властите да го признаят и да се възползват от този сектор като от партньор, а не да гледат на него като на враг.
