По принцип не нося украшения. Имам обаче една гривна – сърце, захванато от двете страни с розова връв, която държа в банята и си гледам от време на време. Тази гривна ми е подарък от Марина – едно от децата на Фонда за лечение на деца, който съществуваше към Министерството на здравеопазването. Като директор на Българския дарителски форум (БДФ) бях част от Обществения съвет на този фонд в продължение на почти седем години. Заедно с други колеги го напуснах в знак на несъгласие, когато през 2016 г. станаха големите скандали там.
Марина беше на 12-13 години, болна от левкемия. Заради скандалите във Фонда много трудно се стигна до решение да се финансира нейното лечение във Франкфурт. Всъщност тя е един от случаите, в които се сблъсках с реалното измерение на това какво означава една институция да не работи.
Покрай работата ми в Обществения съвет в телефона си имам стотици деца, записани с имена и диагнози. Абсолютно съзнателно винаги съм избягвала да се срещам и запознавам с тях и техните семейства, независимо че в някакъв критичен за тях момент съм била част от живота им.
Марина е едно от малкото деца, които видях на живо. Преди да заминат за Франкфурт, нейните родители много настояха да се срещнем. Не можах да устоя и се видяхме. Тогава Марина ми подари тази гривна. Не исках да я приема и предложих да ми я даде, когато се върне от лечението в Германия. Тя каза: „Хайде, вземи я, пък аз ще ти подаря втора, като се върна.“
Марина замина, направиха й костно-мозъчна трансплантация. Почина във Франкфурт точно в края на критичния период от 100 дни след операцията. Така че не можа да ми подари втора гривна.
Дори когато едно лечение е осигурено навреме и по адекватния начин, но не е успешно, за мен остава мисълта, че ние и родителите сме направили възможно най-доброто за тези деца. Защото в крайна сметка това някой да си отиде с достойнство за мен е белег за нивото на цивилизованост на нашето общество и на нас като индивиди.
Никога не съм пресмятала на колко деца сме помогнали. Всяко от тях е отделна история. Марина и всички като нея са част от мен, част от моя живот, в която съм се опитвала, независимо от обстоятелствата, да правя най-доброто за хората в крайна нужда. Но никога не съм полагала усилията само аз, успехите и неуспехите не са били само мои. Винаги сме работили в мрежа със страшно много хора – с хората от „Спаси, дари на…“, с различни членове на Дарителския форум, с други хора, които тогава се включиха в битката за това Фондът за лечение на деца да работи добре. Промени се постигат само когато има общи и споделени усилия. Когато има доверие, битките се водят много по-лесно.
БДФ беше създаден от дарителски фондации, за да споделят помежду си общи идеи за програми и инициативи, които биха били полезни за обществото. Но той много бързо надскочи своята основна функция. Задачата на Форума е да има систематичния поглед отвисоко и да дава смели визионерски решения за случването на неща, по-големи от единична помощ към някого, които да бъдат вдъхновение за цялото ни общество.
Примери за това са историите за големите дарители от 1878 до 1951 г., които БДФ събра в трите тома на Енциклопедия на дарителството. Всъщност тези дарители са създали социалната тъкан на нашето общество, очертали са елементите на днешната социална система. Огромен набор от услуги, осигурени от държавата, които ние днес приемаме за даденост – детските градини, лагери и болници, домовете за деца, са тръгнали именно като дарителски инициативи.
БДФ беше част от моя живот 14 години. Това е горе-долу една трета от живота ми. Хората в Дарителския форум са част от моето семейство и винаги ще бъдат най-близката ми общност. БДФ е една от основополагащите организации в гражданския сектор в България и носи огромната отговорност на лидер в него. Много ми се иска след 20 години да видя Форума много по-смел като организация, с много напредничава визия, която задава насоката за дарителите, но и за гражданските организации и активните граждани като цяло.
