Виолета Радкова е управляващ директор на българо-американската литературна фондация „Елизабет Костова“, която от 17 години работи за развитието и популяризирането на съвременната българска литература. Завършила е магистратура по Британска и американска литература в СУ „Св. Климент Охридски“, а разнообразният ѝ опит се простира от работа за Световната организация по здравеопазване на животните през продавачка в магазин и сценарист на кулинарно предаване до творчески директор на рекламна агенция. Съавтор и водещ на подкаста „Четене му е майката“. Организатор на българското издание на международния танцов флашмоб „The Most Wuthering Heights Day Ever“, с което осигурява безплатни психотерапевтични консултации на жени в нужда.
Разговаряме с Виолета като част от бюлетина на БДФ, посветен на дарителството за трудни и непопулярни каузи, за да представи опита на своята организация, чиято дейност за някои е непопулярна или дори „луксозна“.
Когато човек отвори вашия сайт, попада на следното „Писането ще промени света. Литературата е важна. Тя е инструмент за овластяване, израстване, изграждане на общност и социална промяна. Съхранява истории и отваря умове. И променя животи.“ За кого е това послание?
С това послание се опитваме да говорим за литературата на един нов език , чрез който да я приближим до по-голяма група хора, включително към онези, които нямат пряк интерес към нея, но които виждат и оценяват трансформиращата сила на изкуството отвъд самото изкуство. Литературата не е нещо, затворено между две корици, в класна стая или в писателска беседа. Силата ѝ се излива извън всякакви контейнери, защото работи на дълбоко човешко, свързващо ниво. Литературата не е важна за ограничена група хора с писателски талант или читателски интерес. Тя е важна за човечеството изобщо, защото е едно от малкото неща, които са с нас откакто свят светува и които ще останат с нас. С опита ни досега – а и с вече натрупаните научни данни за ефекта на творчеството върху човешкия мозък – смело можем да твърдим, че литературата и творческото писане развиват умения от по-висш порядък, като нелинеарно мислене, творческо решаване на проблеми, емоционална интелигентност, себепознание и др., които пък са пряко свързани с икономическото развитие, социалната трансформация и с отговорите на големите глобални предизвикателства на нашето време и, най-вече, на нашето бъдеще.
Кои са дарителите за вашата кауза, свързана с творческо писане и промяна на общности през литературата и създаването на текстове? Как ги откривате и как ги задържате?
Нашите дарители са хора, които сами са изпитали трансформиращата сила на литературата или такива, които са били част от нашите програми през годините и са станали свидетели на тази трансформираща сила. Причината аз да напусна корпоративния свят и да съм начело на фондацията днес е това, че като неин стипендиант имах опит от първа ръка и знаех, че е критично важно тази фондация да продължи да съществува. Това за мен бе начинът да върна нещо на организацията, която ми бе дала толкова много.
Освен индивидуалните дарители, наши партньори са филантропите Нели и Робърт Гипсън, американските фондации „Лоис Рот“ и „Хоторнден“, както и италианската фондация „Молескин“ – всички те подкрепят изкуство, творчество, междукултурен диалог. Фондация „Молескин“ например ни е подкрепила еднократно с един микро-грант, но не спира да ни предоставя целогодишна поддръжка чрез други средства като безплатни обучения, участия в конференции, свързване с потенциални международни партньори, преживявания за екипа ни. Много специален наш дарител е и малката семейна винарна „Драгошинов“. Свързахме се с тях преди две години по имейл с молба да ни подкрепят за наше събитие във Велико Търново с около 60 души публика, за което нямахме възможност да осигурим посрещане. И те откликнаха веднага, без да ни познават и се погрижиха за гостите ни с голямо внимание. Такива партньорства все още са рядкост в традиционното разбиране на връзката „донор-бенефициент“, която се основава по-скоро на цифри, на измерими резултати. И докато ние имаме много начини да покажем резултата от нашата работа в цифри, като например брой участници, брой публикации, брой стипендии, брой награди, в това число каква видимост сме осигурили на нашите партньори като ги представяме на събитията ни през разказ за нашата съвместна работа и ги цитираме в публикации, които достигат до мрежата ни от над 10 хиляди последователи, все пак най-големите ни резултати са неизмерими, изненадващи, с отложен във времето ефект. Давам пример с преводачката Анджела Родел, която започва да се занимава с литературен превод по покана на фондация „Елизабет Костова“ през 2010 г., когато стартираме първата и единствена до момента програма за превод и издаване на съвременна българска литература в англоезичния свят. Тринадесет години по-късно Анджела е отличена с наградата Международен „Букър“. Ценното, неизмеримото, невидимото е в пътя, извървян, за да се стигне до наградата. Да направиш такъв път възможен е да сложиш доверие, да направиш инвестиция с отложена възвръщаемост, да финансираш нефинансируемото. Това е прерогатив на хуманистите, на хората с особена широта на мисленето.
Кое е предизвикателството пред фондация, която се бори за дарителска подкрепа в едно поле, в което приоритет са предимно здравни и социални каузи, често свързани буквално с оцеляване на човешки животи?
Ние работим в един много предизвикателен контекст – литературните организации са традиционно пренебрегвани, недофинансирани и извън обсега на обичайния филантропски интерес. Литературните творци се борят със собствени сили, „кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад“ от обстоятелствата.
Да пишеш, да превеждаш, да се занимаваш с литература е една непрекъсната борба. Литературата не може да се яде и да лекува смъртоносни болести, но може да ни даде сили и да ни пренесе през моменти на отчаяние. Може да бъде инструмент за развитие и учене, място за игра, експериментиране, творене и мислене. Може да преначертава пътища и да променя животи. Ние виждаме това в работата ни непрекъснато и се опитваме да го покажем, да го разкажем.
Вярваме, че има дарители, които могат да спонсорират както младежки отбор по точни науки, така и 19-годишната Божана Славкова, която стана първия български автор, спечелил най-големия международен поетичен конкурс „Мили Дуели“. Че има дарители, които могат да финансират както STEM обучение в училищата, така и програма за развитие на функционална грамотност чрез творческо писане. Че има дарители, които могат да подкрепят както жените в бизнеса, така и жените в литературата. Че има дарители, способни да направят възможен пътя на бъдещите Георги Господинов и Анджела Родел.
Как смятате, че темите, по които работите и каузата ви може да стане по-популярна и така да привлича повече дарителска подкрепа?
Опитваме се да популяризираме нашите активности и каузи чрез разказване, чрез документиране на процеса и споделяне на отзивите на участниците, преминали през програмите ни. Нашите основни метрики са истории. Друго нещо, което правим, както казах и по-горе, е да променяме изобщо езика, с който си служим когато говорим за литература и творческо писане, за да ги демократизираме, да ги направим по-достъпни. Ще дам един пример с програмата ни за повишаване на функционалната грамотност и творческо развитие за младежи „Поети без граници“, която тази година ще има своето първо, пилотно издание, благодарение на подкрепата на Vivacom – нашият първи и единствен до момента корпоративен дарител. Опитите ни да намерим финансиране за тази програма не сполучваха, често чувахме „Ние подкрепяме образованието, а вие се занимавате с възвишени неща, с поезия“. И тогава разбрахме, че трябва да обясним, че писането на поезия е форма на образование. Че не е просто нещо възвишено, някъде там в облаците, а инструмент за развитие. Опитваме се, иска ни се да изграждаме и нов тип отношения с потенциални дарители, които се основават на доверие, а не на данни, които са дългосрочни, а не fund-and-go. От друга страна ние самите разполагаме с ресурси, които можем да дадем на нашите дарители, за да сме си взаимно полезни. Това например са нашите творчески семинари за стимулиране на творческо мислене и развитие на емпатия и психична издръжливост, които са достъпни за хора с всякакви възможности и са инструмент за излизане от рутината и подсилване на производителността на екипите. Освен това развиваме проекти в градове извън центъра, в малки градове, където общностите имат много по-ограничени възможности за досег с изкуство и творчески занимания, даваме форум за обсъждане и писане за зелени инициативи, защото литературата има роля в борбата с климатичната криза, организираме творчески лагери, които съчетават преживяване с творческо обучение. Като литературна организация разполагаме със специфично ноу-хау и мрежа от вдъхновяващи ментори и инструктори по творческо писане, благодарение на което бихме могли да осигурим добавена стойност на нашите партньори в замяна на тяхното доверие.
И как бихте описали промяната, която постигате, за да убедите някой, че подкрепата за фондация „Елизабет Костова“ е важна?
Имаме много силни истории, но ще разкажа любимата ми, тази за резиденцията за писателки „Жени в планината“, защото е пример за това, как се финансира нефинансируемото. Миналата година успяхме да реализираме първото издание на тази резиденция като по чудо, благодарение на Български фонд на жените, които извънредно ни отпуснаха грант. Успяхме да предоставим десет дни за писане, творчество и социализация в планинския град Чепеларе на десет писателки от България, Украйна, Великобритания, Латвия и Естония, избрани с конкурс от измежду 150 кандидатки от цяла Европа. Десет дни, десет жени, в Чепеларе през август 2023 г. Какъв бе ефектът от тези десет дни в планината? Едната ни украинска участничка влезе в списъка с автори на президента Зеленски, а другата, която дойде с 8-годишния си син, за да не го остави сам с баба му под бомбите над Киев, издаде бестселър, но по-важното е, че по време на резиденцията и двете успяха на няколко пъти да забравят за ужаса на войната и да се разсмеят до сълзи; участничката ни от Шотландия напусна работата си и в момента е на творческа резиденция, за да довърши романа, който започна да пише при нас; участничката ни от Англия, която иначе работеше като сервитьорка в Шефилд, спечели национална стипендия за творческо развитие; участничката ни от Естония инвестира спестяванията си в имот в Швеция, който ще превърне в резиденция за писателки; една от българските ни участнички също стартира творческа резиденция за млади български визуални артисти и автори, която се случва в момента, а резултатът ще видим на изложба през ноември в София; българските ни участнички сами съставиха, отпечатаха и разпространиха книжка с текстовете на всички писателки от резиденцията, а събраните средства дариха в подкрепа на провеждането на тазгодишното издание на резиденцията „Жени в планината“. Какво ми е на мен в сърцето, когато виждам и научавам всичко това, като знам, че сме катализирали подобни чудеса? Стига ли да покажа, че литературата е нещо наистина важно?
Съвсем накратко – кое е трудното и какво е успех във вашата работа?
Най-трудното в нашата работа е да обезпечим собственото си съществуване, за да продължим да правим това, което правим. Липсата на структурно финансиране прави поддържането на екип изключително предизвикателно и изтощително начинание. Успех е всеки имейл, всяко съобщение, което получаваме, в което членове на нашата общност ни споделят за успехите си, за развитието си. Успех е, че имаме и развиваме една голяма, разнообразна и подкрепяща общност. Успех е, че сме сложили и поддържаме мястото на България на международната литературна карта. Че вследствие на наши програми чуждестранни автори са написали книги за България. Че сме дали път на нови писателски гласове. И че не се отказваме да правим това, което правим.
Снимка на Виолета Радкова: Яна Лозева
