Пловдивският издател, преводач и общественик разказва за инициативите му в подкрепа на Украйна, които привлякоха над 700 индивидуални дарители. За историите, разказани с достойнство, за интегритета и традициите в благотворителността, прочетете в интервюто с Манол Пейков за „Дарителския бюлетин“ на БДФ
- Г-н Пейков, Вие стартирахте лично кампания за набиране на средства в помощ на бежанци от войната в Украйна, но също така набирате и изпращате големи дарения директно за Украйна. Разкажете ни повече за инициативите ви. Как започна всичко?
Веднага след като започна войната си дадох сметка, че няма достатъчно и достоверна информация за това, което се случва и на хората им беше трудно да разберат какво става. През първите няколко дни аз преведох множество текстове от руско и англоезични сайтове, над 150 страници политически, исторически материали, просто събрах дестилирана информация. Започнах да споделям във Фейсбук и страницата ми се превърна в нещо като информационна агенция. И хората започнаха да харесват и споделят. Тогава гледах едно предаване, в което бяха поканили украинка, която живее в България – Ната Еллис. И реших, че трябва да съдействам по някакъв начин. Свързах се с нея и я попитах от какво има нужда. Тя ми каза: храни, лекарства, дрехи. И аз започнах да пускам във Фейсбук призиви хората да даряват. В началото беше напълно флуидно, не знаех какво да очаквам. Публикувах адреси в София и в Пловдив, където хората да носят предметни дарения. Беше удивително, защото започнаха да се изсипват буквално цели камиони с продукти. За първите две седмици събрахме огромно количество храни, лекарства и дрехи и успяхме да изпратим първо един голям бус за Украйна, а след това цял тир. Хубавото беше, че Ната има контактите с Одеса и намери начин да организира легалното влизане на даренията през границата на Украйна. След това продуктите се разпределяха към адресите, където трябваше да отидат – Чернивци, Харков. Всеки кашон беше надписан: каква е пратката и къде да пристигне спрямо нуждите. Накрая получавахме обратно снимки от вече полученото дарение с информация и благодарност.
- Само предметни дарения ли набирахте?
Не, всъщност в този момент осъзнах, че има хора, които искат да помогнат, но нямат време. Защото имаше всякакви хора. Например дойде един дядо, който едвам крета с бастунчето, но донесе специално два пакета с ориз. Това са хора, които нямат възможност, но разбират, че е важно и правят каквото могат – дълбоко човешко. Но има и други, които имат свои бизнеси, искат да се включат, но пък нямат време да купуват, да донесат. Тогава написах една бележка във Фейсбук: ако случайно искате да дарите, но нямате време, можете да изпратите пари, ще ви дам сметката, а аз имам канали да уедря нещата – да купувам големи количества стоки на добри цени и да организирам даренията заедно с Ната. И тогава започнаха да потичат средства. В началото на март с мен се свърза Миглена Ереева, учителка, която преподава български език и литература в Бердянск, почти до границата с Русия, където има голямо поселение на таврийски българи. Тя беше преподавала на деца, които сега вече учат в университети в България. В момента това са 46 младежи, които са първокурсници в различни много престижни специалности. Те получават помощ от държавата в размер на 240 лв. на месец. Родителите им нямат възможност да им помагат след началото на войната, защото Бердянск е обсаден. Така реших да направя отделна инициатива за това – разказах историята на тези млади хора, пуснах техни снимки и средства потекоха и към тази кауза. Още първите дни се събраха над 10 000 лв. и решихме с тяхната учителка да отпускаме по 150 лв. на човек всеки месец, но пък да се ангажираме да помагаме за по-дълъг период, за да има някакво спокойствие за тях. За момента имаме осигурени средства до октомври.
- Какво е важно от вашия опит за поддържане на доверието на дарителите?
Тези дарителски инициативи се случиха само през моя Фейсбук профил. Всеки даряваше колкото реши. Това, което е особеното, е че аз давам постоянно обратна информация какво съм успял да купя, снимам фактурите, самите закупени вещи. Също публикувам отчет със списък с инициалите на дарителите и сумата, която са предоставили. Така хората са спокойни, че има отчет. Някой се пошегува, че отчетът ми прилича на тефтерчето на Левски, но за мен това е важно, защото ако аз дам пари, ще искам да знам, че отсреща има ангажимент и грижа. Може би по тази причина всички тези хора ми повярваха и продължават да ми вярват и да изпращат пари. Последната кампания беше за закупуване на обувки. Успях да договоря с една пловдивска фирма купуването на кубинки и по-ниски боти, от каквито има нужда в Украйна, на четири пъти по-ниска цена, отколкото могат да се набавят там. Това беше около Великден и буквално за няколко дни успяхме да съберем над 20 000 лв., с които купихме 643 чифта обувки които бяха доставени в Лвов и Чернивци. Така във всички тези кампании, за които ви разказах, успях да събера общо 158 000 лв. само през този период от два месеца и половина. Това се случи с помощта на над 700 физически дарители.
- Очаквахте ли да съберете толкова много средства?
В началото си мислех, че ще събера 1000-2000 лв., не съм мислел, че ще се превърне в активна дългосрочна капания, а и знаех, че хората претръпват. Но си казах: Ще направя каквото мога. Истината е, че енергия има, има хора, които са ми повярвали по някакъв начин и виждат, че работя за каузата, че се отчитам, че продължавам да съм ентусиазиран. Това ме свърза със страшно много и различни хора – такива, които искат да настанят бежанци, които търсят транспорт от границата, случиха се невероятни истории. Наскоро например се запознах с една украинка, която е автор на детска книжка и сега ще издадем книгата й на български. Като се затъркаля топката… Наскоро някой ми каза нещо много интересно. То важи за парите, но и за дарителството. „Парите са като снега. Ако стои на едно място, се стапя, но ако се затъркаля, по него се полепва още и пораства. Т.е. трябва да е в движение“. Така е и с дарителските кампании.
- Имаше много призиви и сякаш повечето хора даряваха за бежанците тук, а вие набирахте основно за изпращане на помощи в Украйна. Как си обяснявате – защо хората ви повярваха и дариха именно във вашата кампания?
Може би това, че аз съм абсолютно устойчив като ценности и хората, които ме следят, виждат и начина по който водя дискусиите, отстоявам принципите си, не ругая, не използвам груб език, балансирам оценките си. Трябва с достойнство да се разказват историите – достойнство и спрямо едните, и другите – и украинци, и руснаци, защото в края на краищата светът е по-голям от всички нас. Животът е по-голям от всички нас. Не трябва да се говори клиширано – това създава вражди. Аз се опитвам да говоря с нюанси, но да говоря ясно и когато се появи някой на противоположна позиция, дори и да хейти, да не го ругая. Може би всичко това помага – хората виждат някакъв личностен интегритет и човек, който е последователен – не единия ден да е един, после друг, а после да изчезне… А може би има значение и това, че толкова бях ангажиран с украинската тема от първия ден на войната. Хората четяха, споделяха и това допускам, че помогна за създаденото доверие. Също за мен е важно да отчета всичко до последната стотинка, за да може този интегритет, който съм показал преди, да е там и след.
- Има ли българинът сърце за дарителство?
Има. С уговорката, че комунизмът е сринал почти до нула традициите, които сме имали. Казвам съвсем отговорно, че тези традиции ги е имало. Колкото и да ругаем турското робство, голяма част от тях идват и от османско време. Тогава е имало обичай да се дава „вакъф“. Да речем вдигаш училище, но след това даряваш нещо – склад за зърно, мелница – което след това да го издържа. Това е един от стълбовете, една от ценностите в исляма и те са го издигнали в традиция. Американците също имат страхотни традиции в дарителството – например призива „Ако съберем 10 000, аз ще ги удвоя“. Тези неща наистина работят. Ние също сме имали страхотни дарители като Димитър Кудоглу, които са мислели за устойчивост, как да дадат живот на създадените с техни дарения институции. Той основава първата работническа болница в Пловдив и прави така, че тютюневите му складове да продължат да я поддържат. Това дарителство го има по традиция, но комунизмът затрива паметта за тези хора. Реално ние сега сме отгледани с идеите, че държавата трябва да даде. Че общото не е на никой. А именно това е дарителството: идеята, че живеем в общество, че сме една обща тъкан и че колкото и високи стени да издигаш, не можеш да се предпазиш от света наоколо. По-добре е да създаваш острови на нормалност, отколкото да се ограждаш. Имали сме такива хора, които са надскачали своето време, дори са надскачали епохи. Това трябва да се върне, но трябва да се случи стъпка по стъпка. Има го. В зародиш е може би в обществото, но сега е много по-ярко изразено от преди 5-10 години. Вече обществото ни узрява и започва да се осъзнава като гражданско общество и започва да стъпва на тази идея за общност, която трябва да си помага в трудни моменти. Защото утре ние ще бъдем в труден момент и ние ще имаме нужда от помощ. Това е съпричастността.
