Габриела: „Започнах повече да мисля и за другите хора, а не само за себе си. Видях, че много от тях имат нужда от помощ.“
Петя: „Станах по-организирана и повече помагам на мама.“
Лазар: „Винаги съм се страхувал от хора с недъзи. След срещата с кученцето Тара знам, че няма от какво да се плаша.“
Кристиян: „До сега само си играех с кучетата на село. Вече започнах и да се грижа за тях.“
Така четвъртокласници от основно училище „Никола Й. Вапцаров“ в Казанлък оценяват промяната в себе си след една година работа по програмата на Български дарителски форум „Научи се да даряваш“. За пътя до тази промяна и за своя опит с програмата разказва тяхната класна ръководителка Лилия Рачева.
Не съм учител, избиран от родители и деца. Щастлива случайност е, че станах класен ръководител точно на тези отворени към света, търсещи, любознателни и смели деца. Допаднахме си, защото като учител аз винаги търся новото, различното в обучението, което ще помогне на учениците ми да станат не само образовани, но и добри хора. Всички родители подкрепиха този мой стремеж. Гордея се много с безрезервното доверие, с което те ми повериха децата си.
Добротворческата история на нашия клас започна още в първата ни година заедно. Често говорехме за доброто, търсехме примери за подражание. Във втори клас започнахме с дарителски инициативи, каквито правим и до сега. В трети клас им предложих нов начин на обучение, основан на метода на дизайн мисленето. В търсенето на нови предизвикателства, като естествено продължение на предишната ми работа, открих програмата на Български дарителски форум „Научи се да даряваш“. Още от началото разбрах, че тя ще даде на децата безценен опит в общуването с нови хора – представители на различни организации, доброволци; ще ги научи да помагат на хора в нужда; от дарители ще ги направи доброволци и като цяло социално отговорни хора; ще ги накара да изпитат силни емоции; ще им помогне да се чувстват полезни. Не се излъгах – всичко това се случи само за една година работа по „Научи се да даряваш“.
Състрадание, сълзи, но също радост и ентусиазъм предизвикаха двете срещи на класа с обитателите на дома за възрастни хора в нашия град. Децата изработиха специални кутии за спомените на бабите и дядовците, записаха преживяванията им и съставиха цяла „книга“, която нарекоха „Жива история“. Един дядо разказваше за Втората световна война и толкова ги запали, че след това продължихме темата и в клас. Едно дете дори донесе в училище противогаз и всички го пробваха.
Учениците и обитателите на дома играха заедно на карти, дама, „Не се сърди, човече“, шах. Възрастните хора показваха игри от своето детство. После ги играхме в класната стая и много се забавлявахме.
При второто ни посещение домакините ни изненадаха с викторина върху учебния материал до четвърти клас. Учениците изпаднаха в истинска еуфория, беше много весело. Бабите и дядовците бяха приготвили малки подаръци за всички. Да видиш деца, които притискат до гърдите си ябълка, изплетена от найлон кошничка, вафла, сувенирче като съкровище, е безценно! В семействата си те имат всичко, но тези дребни предмети имаха за тях специална емоционална стойност.
Част от учениците продължиха да ходят в дома за стари хора заедно с родителите си и след общите ни посещения.
Темата за хората със Синдром на Даун и толерантността към различните също беше изпълнена с много емоция. В нашето училище има две деца с тази диагноза. Те са общителни и всички ги познават. Така и започнахме разговора – че си приличат, че имат общи черти, че са изключително слънчеви и лъчезарни, че обичат да изразяват обичта си с прегръдка.
Оказа се, че от два месеца моите ученици следят в YouTube историите на Микаела от Варна – дете с тази диагноза, чиито родители са основали фондация „Живот със Синдром на Даун“. Децата научиха причините за това увреждане, но и разбраха, че то не пречи да общуват и да се забавляват заедно с такива техни връстници. В часа оцветявахме шарени чорапи като символ на идеята, че различните могат да живеят заедно, че да си различен не те прави по-малко достоен и с по-малко права в обществото.
Моите ученици не слагат етикети на хората с проблеми. Те знаят, че всеки има право да бъде уважаван и приеман. В класа ни има дете с детска церебрална парализа. То получава подкрепа от всички свои съученици, наравно с тях е и в игрите, и в белите. „Дали учиш по-бавно или по-бързо, важно е да искаш да научиш. Все някога се получава“, казват моите деца.
Най-сериозното начинание по „Научи се да даряваш“ беше благотворителната акция, която организирахме в нашето училище. Доста време четохме, гледахме видео клипове и разучавахме основните стъпки за разработването на такъв проект. Бяхме силно мотивирани. Най-напред се посъветвахме със сдружение „Бъдеще за децата“ в Казанлък на кое семейство в нужда да помогнем. Разпределихме работата по екипи, информирахме директора на училището, който веднага ни подкрепи, измислихме плакат, избрахме лого и име на кампанията, съставихме и изпратихме писма до всеки клас в нашето училище с подробна информация за предстоящото събитие, събирахме и складирахме даренията от храни, дрехи и играчки. Натоварихме един бус и един лек автомобил с всичко събрано и го изпратихме в „Бъдеще за децата“, където социалните работници веднага започнаха да го раздават на нуждаещите се.
Тръгнахме с идеята да помогнем на едно деветгодишно момиче, за което се грижи възрастната му баба. Но акцията се разрасна много – включиха се всички класове от училището, учители, приятели на нашите ученици и родители. В крайна сметка помогнахме не само на деветгодишното момиче, но и на семейство с три момчета; на друго семейство с четири деца; на две самотни майки с болни дечица; на самотна жена с онкологично заболяване; на възрастна жена със син с умствена изостаналост; на самотна жена, която се издържа, като рови в контейнерите за боклук; на обитателите в защитено жилище в с. Овощник; на децата в училището в село Кънчево.
В един от часовете по „Научи се да даряваш“ ни гостува Ивелина Недкова от Казанлък, която заедно със съпруга си събира и лекува болни животни. Донесе кученце с три крака, показа снимки на други с протези и разказа историите им. Децата бяха много впечатлени. Изпратиха кучешка храна на „пациентите“.
Програмата „Научи се да даряваш“ подари на децата безценни контакти. Запознаха се с доброволци от Испания, Чехия и Полша и научиха как се става доброволец в Европа, кои са най-интересните забележителности в родните градове на гостите, упражниха дори познанията си по английски. Диана Димова – председател на фондация „Мисия Криле” от Стара Загора, пък обясни на моите четвъртокласници как и защо хората се превръщат в бежанци.
През цялото време разчитах на безценната помощ на Мария Гинева – изпълнителен директор на сдружение „Бъдеще за децата“ в Казанлък. Тя гостува и в клас. Впоследствие се включихме в организирано от сдружението набиране на средства за ин витро процедури на семейства с репродуктивни проблеми. Децата изработиха мартеници, които бяха продавани на специално благотворително събитие.
За една година с „Научи се да даряваш“ открих един нов свят – света на милосърдието и благотворителността в нашия град. До момента не знаех и една десета от това, което се случва в Казанлък под знака на филантропията. Затова през новата учебна година продължавам да работя по програмата с моите нови 24 първокласници. Ще използвам нейния ресурс, за да създам колектив още от самото начало.
„Научи се да даряваш“ прави децата, а и нас – учителите, по-социалноангажирани. През изминалите месеци наблюдавах моите ученици от друг ъгъл и съм горда с резултата, който виждам – пред очите ми десет-единадесетгодишни деца и техните семейства осъзнато правят добро. Тази есен те ще бъдат в пети клас и ще имат други преподаватели. Сигурна съм обаче, че повечето от тях ще запазят развитата вече социална чувствителност и ще продължат започнатото.
Сигурна съм, че техните майки и бащи ще продължат да ги подкрепят. Увереност ми дава писмото, което получих от тях в края на миналата учебна година. В него родителите бяха написали: „Благодарим Ви, че променихте и нас!“
