Доц., д-р Росица Стоянова
Институт за исторически изследвания, БАН
Възникването и развитието на организации, насочили своите усилия към подпомагането на хора в нужда, е един от белезите на зрелостта на българското общество. Част от тях започват дейността си още през Възраждането и след 1878 г. се адаптират към новите условия и нужди. Повечето дружества обаче се появяват в самия край на ХІХ и началото на ХХ в., за да поставят в центъра на общественото внимание проблеми и въпроси, на които държавното управление по различни причини или не обръща внимание, или не предлага адекватни решения. Основани на принципите на доброволното участие и полагането на безвъзмезден труд, те създават първите социални институции в страната – приюти за сираци и възрастни хора, безплатни ученически трапезарии и летни колонии, стопански училища, детски забавачници, колонии за туберкулозно болни.
За времето от 1912 до 1918 г. страната преживява три войни, които нанасят трайни физически и психически травми на индивида и на обществото като цяло, променят начина на възприемане на света и хората, създават нови бедстващи социални групи. Ето защо годините, последвали края на войните, отварят нова страница за целия граждански сектор. Държавата навлиза в социалната сфера и като преки ангажименти, и като контрол върху начинанията на организациите и изразходването на обществени средства. Законодателните промени превръщат грижите за военните сираци и за инвалидите в част от държавната политика. Предприети са епизодични опити за политически контрол върху сдруженията, усъвършенствана е нормативната база, регулираща целия „трети” сектор. В отговор на новите нужди на обществото мрежата от граждански организации, занимаващи се със социални грижи, се разширява. Те вече окончателно избистрят своите цели, ориентацията си към подпомагане на определени групи от хора, организационните си модели, както и типовете социални институции. Действат на териториален принцип, главно в градовете, но макар и бавно започват да навлизат и в селата. Нараства влиянието на чуждия опит, главно по линията на международното движение за закрила на децата, като същевременно българският благотворителен сектор вече разполага с капацитета и опита сам да продуцира идеи и партньорство с международните организации. Наред с преимуществата и постиженията, 20-30-те години на ХХ в. очертават и слабостите, които дружествената благотворителност не успява да преодолее. А те са: разпокъсаност на начинанията, липса на синхрон и общ перспективен поглед, дублиране на инициативите, недостатъчна проученост на реалните нужди, огромната пропаст между тези потребности и възможностите на гражданските организации.
Така се стига до десетилетието след преврата на 19 май 1934 г., което внася „повече държава” във всички области на обществения живот и отношения. Законът за обществено подпомагане от 1934 г. и промените в него въвеждат единна система на обществено подпомагане на нуждаещите се, в която включват държавните институции, общините, гражданските организации. Ръководството и координацията на обществените грижи са поверени на държавата, но същевременно се изграждат и органи, съчетаващи държавното и общественото начало. Последователно се прокарва тенденция на централизация на организациите чрез задължителното им членуване в три национални съюза (Съюза за закрила на децата в България, Съюза „Обществено подкрепа”, БЧК). Променя се системата на финансиране на социалните дейности чрез формирането на специален държавен фонд, основан на задължителното облагане на гражданите. Лостовете, които държавата използва за да регулира изявите на гражданския сектор, са преди всичко икономически и по-рядко административни. В навечерието на Втората световна война се въвежда и функционираща система за политически контрол върху сдруженията, която засяга и благотворителните организации.
Резултатите от промяната на съотношението на факторите, действащи в социалната сфера, са многопосочни. На първо място самото извеждане на подпомагането на социално слабите като задължение на обществото отваря поле за развитие на социалните грижи и на организациите, ангажирали се с тях. Общата преценка на постигнатото показва, че опасността от бюрократизиране и прекалено държавно администриране на общественото подпомагане като цяло са избегнати. Гражданските организации продължават да бъдат равностойни играчи в тази сфера, нарастват социалните ангажименти на общините, мрежата от социални институции се разраства и обхваща нови селища и категории от хора. Казано по друг начин, постига се общо взето приемлив баланс между обществения сектор и държавната социална политика, който не парализира гражданската инициатива и същевременно дава възможност на държавата да използва и насочва човешкия и материален потенциал на организациите. Обезпокоителен е обаче фактът, че с времето тенденциите на регулативна намеса се засилват, а обществените организации все повече разчитат на държавното финансиране на инициативите и стават податливи на администриране отгоре.
В организационно отношение със социално подпомагане се занимават най-вече дружествата. Всички те имат изработени и утвърдени от МВРНЗ устави, а сходството в статутите им, в тяхното съдържание и стилистика, дори в наименованията е очевидна. Другата широко разпространена форма на организация на благотворителното дело стават православните братства. Все по-уверено на социалното поприще се изявяват и благотворителните фондове и фондации. Фондовете се образуват по волята на частни благодетели, управляват се от министерства, държавни и автономни национални институции, от църквата, общини, учителски съвети при елитните гимназии, дружества. И докато в довоенния период щедростта на благодетелите е насочена главно към образованието, междувоенните десетилетия очертават засилване на социалните моменти в дарителството. Учредяват се фондове в помощ на сиропиталища и приюти за възрастни самотни хора, за ученически трапезарии и летни колонии, за здравно-съвещателни станции и др. Новост е образуването на смесени фондове, при които средствата от дарения и волни пожертвования се допълват с вноски от държавния и общинските бюджети.
Анализът на членския и ръководен състав на благотворителните организации дава възможност да се отличат няколко водещи тенденции. Постепенно развитието на гражданския сектор води до формирането по места, главно в градовете, на кръг от хора, които проявяват трайни нагласи към доброволен труд в полза на нуждаещите се. Те участват в по няколко дружества, включват се активно в общогражданските благотворителни инициативи, генерират нови идеи, неизменно са сред дарителите на домовете, използват личните си и служебни контакти за да привлекат вниманието към каузата, която изповядват. В периода между двете световни войни този кръг от „благотворители” вече стабилно присъства в обществения живот на всеки голям български град. В полза на това твърдение говори и обстоятелството, че в сдруженията, наред с по-старото поколение, вече се включват и младите, набелязва се потомственост и роднинска обвързаност в рамките на настоятелствата, дори се формират специални младежки секции. Обвързаността разбира се противоречи на демократизма, а сменяемостта в състава на настоятелствата често се пренебрегва. Но стабилитетът и приемствеността в ръководния и в членския състав на сдруженията осигуряват трайността на социалните институции. Нещо повече, би могло да се каже, че заможни и амбициозни хора почти “осиновяват” дружествените социални домове. Те не само се занимават с организационните въпроси, но и осигуряват средства за издръжката им, завещават имоти, пари, използват личните си връзки за да лобират в тяхна полза. Долавя се и друга тенденция- в настоятелствата и в дружествената дейност, в самите социални домове започват да работят хора, подпомагани в същите тези институции.
Към казаното до тук бих добавила и други съществени характеристики на обществената благотворителност. А именно: преобладаващото участие на светския елемент в обществените грижи; липсата на разделение по етнически и религиозен принцип при подпомагането; сравнително рядкото наличие на стремеж към социална изолация и отхвърляне на хората, които се прибират в домовете. И още нещо много съществено- цялата мрежа от организации, а също държавната и общинска политика, се ръководят най-вече от мисълта за бъдещето на младото поколение. Това разбиране и нагласа обясняват обстоятелството, че и като разнообразие, и като абсолютни цифри социалните институции за деца решително преобладават. По-бавно и трудно в полезрението на обществото навлиза съдбата на „невидимите” обществени прослойки в лицето на хора с увреждания и здравословни проблеми, с криминални прояви. Причините за това трябва да се търсят не толкова в липсата на обществена чувствителност, колкото в недостига на опит и средства.
Политическите промени през втората половина на 40-те години на ХХ в. слагат своя отпечатък върху състоянието на гражданските организации. Първоначално те се опитват да продължат дейността си по познатите начини и с изпитаните вече средства. Изхождайки от убеждението, че единствено и само държавата е тази, която трябва да поеме грижите за хората в нужда, новите властимащи постепенно изтласкват гражданското действие от тази сфера на обществения живот. С поредица от закони и подзаконови актове имуществата и капиталите на дружествата, комитетите, благотворителните фондови и фондации, съществували в страната са иззети, а те прекъсват своето съществуване. Така е прекъсната една благородна традиция, с лека ръка е загърбен полезен опит, натрупван в продължение на години, пропиляна е значителна обществена енергия.
