В края на 80-те години на миналия век Донка Паприкова (известна и като българската майка Тереза) създава първия в страната хоспис и започва да се грижи безвъзмездно за възрастни и болни. В началото готви и носи храна по домовете. С времето много хора, впечатлени от нейната мисия, започват да доброволстват за същата кауза. Хосписът предлага грижи за лежащо болни възрастни, разнася храна по домовете на нуждаещи се и поддържа дневен център „Сребърна есен”, където възрастни хора могат да общуват помежду си и да намират смисъл в ежедневието.
След смъртта на Донка Паприкова нейната мисия продължава дъщеря й Зоя Паприкова и д-р Доминик Карагьозов – лекар в хосписа от самото му създаване до днес.
Предлагаме ви поглед към техния над 20 годишен опит в грижата за възрастните хора, както и своеобразни съвети към дарителите, които имат интереси да подпомагат една все още непопулярна за България област на подкрепа.
Зоя Паприкова: В съзнанието на хората още от Възраждането
дарителството е свързано със съграждане на материални неща – храм, мост, чешма… Мисля обаче, че все повече хората в нашата съвременност започват да си дават сметка за силата и възможностите, които имат по вътрешна потребност и извън пряката материалната възможност да правят различни добри дела. Дарителството при нас няма само финансови измерения. Дори финансовите дарения са рядкост, по малки суми, от по-възрастни хора, които се идентифицират с проблемите на тази
общност. По-честите дарения са във вид на доброволен труд, на морална подкрепа, на човешко присъствие и интерес към тези хора.
Доминик Карагьозов: Ние изминахме дълъг път в грижата за възрастни
хора и сега вече искаме да бъдем организация, която работи като пионер в
областта. А това, което сме направили – да го споделим като опит, да дадем съвет и добра практика. Проблемът с възрастните хора лавинообразно расте. Застаряващото население, с близки извън България се увеличава и тези хора ще имат нужда от все повече подкрепа. Много бихме искали, какъвто е и европейският модел, големите мастодонти – институции за възрастни хора да бъдат реформирани в
защитени жилища или дневни центрове от 10-15 души, наподобяващи среда близка до семейната. Това беше идеята на Донка Паприкова – във всеки квартал да има подобно защитено жилище за възрастни и изобщо различни модели, които да осмислят живота им. За мен е важно също така доброволчеството, на което като форма на подкрепа ние много
разчитаме, да бъде регламентирано – с ангажиментите и на доброволеца и на този, който го приема, който носи също отговорности. Ако искам да готви в кухнята, какви законови и административни пречки възникват, как да знам с каква психика е той, как да бъде обучаван в специфичността на работата…
И разбира се, основното според мен е хората, които даряват, да проследяват дарението си. Ние например настояваме дарителите да дойдат при нас и да видят какво се случва с жестовете им. И това ги кара да се чувстват по друг начин удовлетворени.
Зоя Паприкова: Към благотворителното дружество „Хоспис Милосърдие” имаме и клуб „Сребърна есен”. Основан
е 2000 г. Членската му маса е 100-150 души и функционира като дневен център. Наскоро ни гостуваше трио от музикалното училище, не можете да си представите колко се радваха хората! Проф. Дечко Свиленов пък изнесе лекция на тема „Живот след смъртта”, донесе книги – дарение за посетителите. Хората правят безвъзмездно подобни жестове и това също е дарителство. Години наред Нов Симфоничен оркестър ни
осигурява пропуски за желаещите да слушат техни концерти. Давам всички тези примери, за да покажа, че има много начини да се подпомагат възрастни хора, в това денят и светът им да бъде по-смислен и по-различен. Те имат нужда от това да напускат понякога града. Една туристическа фирма би могла да организира излет за хората от клуба около до София.
Имаме дългогодишна практика с Англо-американското училище в доброволчески инициативи, в носене на продукти за хосписа. Идват за Коледа, правят подаръци и надписват картички за възрастните, всеки възрастен човек получава и стихотворение. За тях е особено ценно общуването с деца и младежи.
Доминик Карагьозов: С помощта на студенти, които са на стаж в клуба, правим обширни интервюта с хората там. Те споделят спомени за живота си, любовта, децата, размисли за самотата, поуките от един дълъг живот. Излизат страшно дълбоки и интересни неща. Идеята е ценна с
това, че карат хората да говорят, да се разкриват. Всички сесии се записват на диск и след това могат да се гледат, коментират, да се изпратят на близки, някои от хората имат дарба да свирят или пеят и могат да проявят и това. Но всъщност не е най-важно съдържанието, а разговорът като терапия, идеята, че възрастният човек е ценен и го търсят за мнение. Младите пък чуват неща, които са непознати, или ги чуват по-друг начин.
