Да не превръщаме домовете за деца в златни клетки!

Дани Колева, Директор „Детски политики”, Национална мрежа за децата

Ситуацията в момента

В България от 2000 г. стартира реформа в системата за детски грижи и деинституционализацията е един от основните приоритети. Практиката у нас показва, че деинституционализацията обикновено се разбира като намаляване  броя на децата в институции и развиване на алтернативни услуги. Има изградена система за закрила, която включва две основни административни структури – Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) и Агенцията за социално подпомагане (АСП), като основните функции и оперативното изпълнение на мерките за закрила на детето се изпълняват от отделите ”Закрила на детето”, които са структурно звено в дирекциите ”Социално подпомагане” на АСП.

Настаняването в институция би трябвало да е последна мярка за закрила с краткосрочен характер. На практика, обаче, повечето деца са с престой в домовете над една година, и всички други мерки за закрила към настоящия момент не се развиват достатъчно интензивно и в тях не се инвестира така, че те да са реална алтернатива на институционализирането – за справка осиновяванията в страната за 2008 г. са 858 и едва 145 деца са настанени при приемни родители.

 Къде е проблемът?

Деинституционализацията не е крайна цел, а средство за постигане на това, което е най-добро за всяко едно дете. Тя е процес на замяна на институционалната грижа с грижа в семейна или близка до семейната среда в общността, като не се ограничава само до извеждане на децата от домовете. Работата по предотвратяване изоставянето на деца и тяхното настаняване в институции е ключова част от този процес. 

Един от основните проблеми е капацитетът на Отделите за закрила на детето (ОЗД), които трябва да подкрепят семействата в риск, да работят с децата в домовете и да осъществяват реално реформата в системата.  Към 31.12.2008 г. работещите в тези отдели са 750, от които социалните работници са едва 450 за цялата страна. По данни на АСП за 2008 г., един социален работник у нас работи средно по 112 случая. С оглед осигуряване на качество на социалната работа, следва да се приближаваме към европейските стандарти, водещи до добри практики, при които един социален работник отговаря и работи по 20-30 случая. Заплатите на социалните работници в ОЗД са едни от най-ниските в сферата на помагащите професии, като много често те не получават никакво въвеждащо или поддържащо обучение, както и професионална супервизия. 

Разпокъсването на функциите в системата за закрила и дублирането на роли и отговорности между АСП, част от която са ОЗД, и ДАЗД също не помага за ефективното осъществяване на процеса на деинституционализация.

Друг проблем е недостатъчният брой услуги за деца и семейства и неравномерното им разпределение на територията на страната, често неотговарящи на потребностите на местно ниво. 104 нови услуги за деца и лица в риск останаха без финансиране за 2010 г., което оказва допълнително негативно влияние върху най-уязвимите и нуждаещи се деца и семейства.

В допълнение, липсват съгласувани общи принципи, философия и споделена концепция на реформата включително дефиниции на  основните понятия като институция; деинституционализация; алтернативна услуга; услуги, базирани в общността и др.  Напр.: основополагащо определение в българската политика по закрила на децата е това за „специализирана институция за деца”. За такива се считат само домовете за деца от 0-3 г.; домовете за деца, лишени от родителска грижа на възраст 3-7 и 7-18 г. и домовете за деца с увреждания от 3-18 г., което на практика изключва широк кръг домове от интернатен тип от съществуващата политика и практика за закрила на децата. Друг пример са термините „реформиране” и „преструктуриране” на домовете, които доскоро масово се възприемаха като ремонти и закупуване на оборудване, без това да водяи до съществена промяна в начина на грижа и живота на децата.

 Добрата новина

На 24 февруари 2010 г. правителството прояви политическа воля и прие национална стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в България”. Документът бе изготвен в консултация с експерти от неправителствените организации и ясно очертава новата държавна политика в тази област, както и принципите и подходите за нейното осъществяване.

Дарителите – а сега накъде?

Много често всички ние използваме израза „децата са бъдещето на България”. Децата в домовете нямат нужда от подобни клишета, но нямат нужда и от златни клетки. Фокусът трябва да бъде върху развиването на превантивни и алтернативни услуги в общността т.е. извън домовете за децата и семействата и именно тук е ролята на социално – отговорните дарители. Неправителствените организации в България имат дългогодишен практически опит в работата с деца и семейства и имат нужда от подкрепата на бизнеса и дарителите за да направят своята работа още по-ефективна и за да могат заедно да постигат дългосрочна и устойчива промяна за децата, техните семейства и цялото ни общество.